Изповед

Изповед

Искаш за себе си да ти разказвам.

Знам ли…, май ще ти е мъчно

По-добре да мълча…., думите ми наказват,

А накрая винаги е скучно.

Е, хубаво – не съм добра – лъжех, крадях, лакомо грабех,

Исках това, което не трябва,

Взимах на ближния мъжа, ризата, къщата, даже и хляба.

Всичко лошо съм правила,

Само смърт не съм причинявала

Или пък съм – един – два пъти, май те убих,

Но не се брои, защото те опях, а после те спасих.

Забравила съм вече – колко пъти

трийсет сребърника стисках във дланта си.

Защо ти е да знаеш  зъбите ми кътни,

те всичките са остри – ще бележат плътта ти.

Греховете ми тежат като самар,

Плещите ми изранени вече не издържат,

но не мога да ти дам от своя товар,

той е мой, а аз съм егоист – към него много съм привързана.

Добра и хубава съм само нощем,

Тогава мога да съм благородна,

тогава знам, че мога да обичам още

и в тъмнината черното не може да е грозно.

А сега е ден, толкова е светло,

че не мога в огледалото да се погледна.

Не искаш такава като мен, затова ще си тръгна, преди да побегнеш.

Късно е и не можеш да ме спасиш,

а пък аз точно тебе не искам да мъча,

но щом си отида, преди да заспиш, напръскай със светена вода (просто за всеки случай…).

Автор: Виктория Александрова

Прочетете също

Жена

Ограбена

Влизаш и ти като всички, взимаш и после си тръгваш. Ограбваш всичките ми мисли, живота от побелелите ми пръсти.

Вашият коментар

Sharing is Awesome, Do It!

Share this article with your friends

Абонамент за Радост вкъщи

Получавайте най-новите ни публикации на пощата си
АБОНИРАНЕ

Happy At Home Newsletter

Get our latest articles directly on your email account.
SUBSCRIBE NOW
Real Time Web Analytics