Ти, бил ли си, на това пусто място „ Никъде“,
Имал ли си мъничкото зрънце „ Нищо“,
Плакал ли си някога за „ Никого“
Казвал ли си често – „никога“
Давал ли си нежност – мъка да ти връщат.
Завърташ се във шеметна, нелепа безнадежност,
откъсваш се от сенки и лица,
помиташ реалност, неизбежност
и стриваш всичко на зрънца.
И всяко зрънце твоя вик ще носи,
ще гледа тъжно с твоите очи,
ще пита с твоите въпроси
и лика ти у него ще личи.
Ще се научиш да крещиш безгласно,
ще плачеш глухо – без сълзи,
ще можеш изправен душата си да влачиш,
ще усетиш болката с лекота да не теглиш.
Можеш винаги да имаш „Нищото“.
От загубата мъката у теб да запищи.
Винаги да си на кръстопътя „никъде“,
във мрак да чакаш „ Никого“ да различиш.
Но болката не идва от празните шепи,
дори от това „ няма никога“ не идва тя.
Просто живота е една шеметна въртележка,
веднъж си на нея, а друг път – пеша.
Нима не разбираш ужасната болка.
Миража да стиснеш в ръце,
въздуха в миг да обсебиш,
водата да имаш,
светлината да затвориш в шише.
Нямаш ги ….и започва дълго и мъчително себеотричане –
„ Никога няма да плача без глас, няма да търся, да искам да имам миража,
да превърна себе си във вричане“ –
Не чуваш ли, та това е твоят глас.
Изричаш думи, на които не вярваш,
вървиш по пътеки, които не знаеш,
Отричаш себе си…………,
под тежестта на товара се смазваш – ТОВА Е ЖИВОТА
Болка е, не да го чувствуваш, а да го осъзнаеш.