Изповед

Изповед

Искаш за себе си да ти разказвам.

Знам ли…, май ще ти е мъчно

По-добре да мълча…., думите ми наказват,

А накрая винаги е скучно.

Е, хубаво – не съм добра – лъжех, крадях, лакомо грабех,

Исках това, което не трябва,

Взимах на ближния мъжа, ризата, къщата, даже и хляба.

Всичко лошо съм правила,

Само смърт не съм причинявала

Или пък съм – един – два пъти, май те убих,

Но не се брои, защото те опях, а после те спасих.

Забравила съм вече – колко пъти

трийсет сребърника стисках във дланта си.

Защо ти е да знаеш  зъбите ми кътни,

те всичките са остри – ще бележат плътта ти.

Греховете ми тежат като самар,

Плещите ми изранени вече не издържат,

но не мога да ти дам от своя товар,

той е мой, а аз съм егоист – към него много съм привързана.

Добра и хубава съм само нощем,

Тогава мога да съм благородна,

тогава знам, че мога да обичам още

и в тъмнината черното не може да е грозно.

А сега е ден, толкова е светло,

че не мога в огледалото да се погледна.

Не искаш такава като мен, затова ще си тръгна, преди да побегнеш.

Късно е и не можеш да ме спасиш,

а пък аз точно тебе не искам да мъча,

но щом си отида, преди да заспиш, напръскай със светена вода (просто за всеки случай…).

Автор: Виктория Александрова

Прочетете също

Жена

Ограбена

Влизаш и ти като всички, взимаш и после си тръгваш. Ограбваш всичките ми мисли, живота от побелелите ми пръсти.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

==============================
Do you like our website?
Subscribe to our newsletter
Receive our new articles on your email once per month.
SUBSCRIBE

Абонамент за Радост вкъщи

Получавайте най-новите ни публикации на пощата си
АБОНИРАНЕ

Happy At Home Newsletter

Get our latest articles directly on your email account.
SUBSCRIBE NOW
Real Time Web Analytics