Изповед

Искаш за себе си да ти разказвам.

Знам ли…, май ще ти е мъчно

По-добре да мълча…., думите ми наказват,

А накрая винаги е скучно.

Е, хубаво – не съм добра – лъжех, крадях, лакомо грабех,

Исках това, което не трябва,

Взимах на ближния мъжа, ризата, къщата, даже и хляба.

Всичко лошо съм правила,

Само смърт не съм причинявала

Или пък съм – един – два пъти, май те убих,

Но не се брои, защото те опях, а после те спасих.

Забравила съм вече – колко пъти

трийсет сребърника стисках във дланта си.

Защо ти е да знаеш  зъбите ми кътни,

те всичките са остри – ще бележат плътта ти.

Греховете ми тежат като самар,

Плещите ми изранени вече не издържат,

но не мога да ти дам от своя товар,

той е мой, а аз съм егоист – към него много съм привързана.

Добра и хубава съм само нощем,

Тогава мога да съм благородна,

тогава знам, че мога да обичам още

и в тъмнината черното не може да е грозно.

А сега е ден, толкова е светло,

че не мога в огледалото да се погледна.

Не искаш такава като мен, затова ще си тръгна, преди да побегнеш.

Късно е и не можеш да ме спасиш,

а пък аз точно тебе не искам да мъча,

но щом си отида, преди да заспиш, напръскай със светена вода (просто за всеки случай…).

Автор: Виктория Александрова