Смирение

Ти, бил ли си, на това пусто място „ Никъде“,

Имал ли си мъничкото зрънце „ Нищо“,

Плакал ли си някога за „ Никого“

Казвал ли си често  – „никога“

Давал ли си нежност – мъка да ти връщат.

Завърташ се във шеметна, нелепа безнадежност,

откъсваш се от сенки и лица,

помиташ реалност, неизбежност

и стриваш всичко на зрънца.

И всяко зрънце твоя вик ще носи,

ще гледа тъжно с твоите очи,

ще пита с твоите въпроси

и  лика ти у него ще личи.

Ще се научиш да крещиш безгласно,

ще плачеш глухо – без сълзи,

ще можеш изправен душата си да влачиш,

ще усетиш болката с лекота да не теглиш.

Можеш винаги да имаш „Нищото“.

От загубата мъката у теб да запищи.

Винаги да си на кръстопътя „никъде“,

във мрак да чакаш „ Никого“  да различиш.

Но болката не идва от празните шепи,

дори от това „ няма никога“ не идва тя.

Просто живота е една шеметна въртележка,

веднъж си на нея, а друг път – пеша.

Нима не разбираш ужасната болка.

Миража да стиснеш в ръце,

въздуха в миг да обсебиш,

водата да имаш,

светлината да затвориш в шише.

Нямаш ги ….и започва дълго и мъчително себеотричане –

„ Никога няма да плача без глас, няма да търся, да искам да имам миража,

да превърна себе си във вричане“  –

Не чуваш ли, та това е твоят глас.

Изричаш думи, на които не вярваш,

вървиш по пътеки, които не знаеш,

Отричаш себе си…………,

под тежестта на товара се смазваш –   ТОВА Е ЖИВОТА

Болка е, не да го чувствуваш, а да го осъзнаеш.

Автор: Виктория Александрова